С първите си огнени лъчи май целуна цъфналите нарциси и  погали нежно напъпилите лалета, бодро извисили главици  над мекото килимче на сочната зелена тревица. Целувката му не достигна до миниатюрната роза, сгушена между тях. Само вятърът нежно  милваше крехките ѝ листенца, сякаш за да я успокои от липсата на топли слънчеви ласки. Те потрепериха леко под студената му милувка, крайчетата им се свиха и образуваха миниатюрно късче изящно поръбена коприна. - Не се бой! – прошепна един смел нарцис. – Аз съм здрав и силен и не ме е страх толкова от студа! Ще те пазя! Я, виж колко съм кичест! – допълни той с усмивка. - Спокойно мила! Тук съм и аз! - намеси се близкото лале. – Погледни само какви дебели и широки листа имам! Нощем ще те завивам с тях и няма да ти е студено! Розата се усмихна вяло, но дълбоко в сърцето си усети да нахлува топла вълна от милите думи на своите съседи. Тя се поотпусна малко, облегна своята малка главица до близкото дебело листо на своя съсед и задряма. Надвечер слънцето придърпа обратно златните си топли лъчи и наоколо се простря сива  хладна пелена. Вятърът се засили бясно и заогъва стъбълцата на нарцисите и лалетата. Те се вплетоха едни в други и образуваха сигурен заслон над розата. А тя не смееше да помръдне,  сгушена все така под дебелото листо на лалето.  Събуди се чак на сутринта, помилвана  от един топъл слънчев лъч. Понадигна главица и с изненада  видя десетки нарциси повалени на земята, а топлото дебело листо на лалето лежеше килнато на една страна като ранена птица. - Боли ли те? – попита нежно тя, но лалето не отговори веднага. Тогава тя забеляза една голяма бяла сълза да се стича по стъбълцето му.  - Боли, но надявам се  да го преживея  – отговори лалето с мъка.  – Пъпката ми е все още  здрава и читава!Ще се молим довечера  вятърът  да ни пощади! Ти го знаеш, той се усилва надвечер, нощем вилнее и много често ни донася дъжд. - Добро утро! – обади се малко дрезгаво един нарцис. – Надявам се да сте добре след сръднята на вятъра и студения дъжд тази нощ!  - Аз съм съвсем добре, но май моят съсед, който ме закриля цяла нощ с листата си, нещо не е съвсем добре  – отговори розата. – Най-едрия му лист е прекършен и лежи килнат на една страна  – допълни тя. - Съжалявам! – отвърна след кратко мълчание нарцисът  и после замлъкна. Изглежда той също бе ранен, но не искаше това да се разбира. Изминаха часове , слънцето напичаше все повече.  Земята наоколо позасъхна малко и розата забеляза, че лека-полека някои от листата на нарцисите и лалетата взеха да се поотърсват от засъхналата и полепнала по тях кал и да се понадигат.  -Ох, ох! – взе да се дочува отвсякъде. Всички цветя  бяха ранени и с мъка се отърсваха от полепналата кал. Някои не успяха да се надигнат, тъй като бяха пречупени и затлачени в нея. Малките листенца на розата  също бяха кални, но благодарение на  лалето, положението ѝ не беше толкова трагично. След малко взе да полъхва тих ветрец и поотърси калта от листата на цветята, те понадигнаха главици  и се залюляха в красив пролетен танц. -Хубаво е, нали? Бих искал през целия ден да е така – обади се отнякъде един силен глас. Беше гласът на един доста буен божур.Розата понадигна глава, но не видя нищо, пречеха ѝ нарцисите и лалетата, от които беше почти задушена, но тя не се оплакваше, а напротив – чувстваше се сигурна и защитена между тях. Дните ѝ минаваха бавно , но тя беше щастлива сред своите приятели. Скоро всички лалета разтвориха своите  пъпки и наоколо настъпи същински цветен рай. Червени, розови, жълти, тъмнолилави и всякакви други цветове придаваха свежест и обаяние  на деня,а песента на птичките и  жуженето на пчеличките още повече засилваха осезанието на пролет  и ново начало. - Иска ми се това да продължи вечно! – прошепна тихичко розата, но  никой не я чу. Всички бяха заети и унесени в красивия пролетен танц. Тези дни времето беше доста благосклонно и всички усетиха това. Бяха някак си превъзбудени и ентусиазирани. Лалетата продължаваха да разцъфват през деня, а надвечер да прибират своите венчелистчета, нарцисите също, но вече изглеждаха малко поомърлушени, а  божурът беше пренаситен с пъпки.  В един прекрасен слънчев ден, надвечер, розата с изненада забеляза, че земята около нея беше почервеняла от опадалите листа на лалетата. Когато надигна глава и видя оплешивелите им главици тя се натъжи много. После откри, че и нарцисите  са клюмнали  главици на една страна с поизсъхнал цвят. -Колко тъжно! – помисли тя. Всички имахме нужда от слънце, за да разцъфнем, а сега всички прецъфтяваме и увяхваме  под лъчите му. Между поизсъхналите стъбълца  тя вече виждаше божурът в целия му ръст. Един ден той се обърна рязко към нея и ѝ кимна някак високомерно, после рече раздразнено: Странно, нали?! Всички се грижеха за теб, а сега нито ти , нито аз можем да им помогнем. Знаеш ли и аз ще бъда така! След ден-два ще разтворя цветовете си, после те ще опадат, листата ми ще изсъхнат и ще изчезна. Ти, разбира се, ще останеш, защото си от друг вид, а твоят вид живее по-дълго.  Розата мълчеше. Тя не знаеше какво да отговори. Просто прекрасно разбираше, че светът се състои от различни видове. Някои са тук за по-кратко, други – за по-дълго, но в крайна сметка всички си отиват рано или късно. Докато тя беше потънала в дълбоки размисли за устройството на света и преходността на нещата, божурът забеляза, че  цялата се къпеше в сълзи и гузно извърна глава на другата страна.